Разговори за траура и смъртта при децата

    Какво е траура?

Според Фройд траурът включва дълга и болезнена работа по отделянето ни от любимия човек. Абрахам смята, че несъзнателно преживяваме загубата като анален процес на изхвърляне, който след това е последван от желанието ни да инкорпорираме орално онова, което вече не там.

Според Мелани Клайн траурът означава, че трудните положения на депресивната позиция трябва да бъдат преосмисляни с всяка значима загуба, която преживяваме. Това включва болезненото осъзнаване, че обичните и мразените аспекти на майката са части от нейното тяло и не са отделни единици. Ще се опитваме да правим поправки или както Клайн го нарича- репарация. Ако ранните борби около загубата на майката не са разрешени, е по- вероятно да настъпи депресивно заболяване.

    Говоренето за смъртта, може би е най- трудното нещо, особено ако това са деца.

Защо е така? Може би, искаме да се предпазим от болката, смъртта е тема табу в много култури. Децата имат интуитивно познание, те вече знаят и усещат, още преди ние да сме им казали. Някои изследователи смятат обаче, че децата не могат да имат траур, тъй като още не са добили истинско понятие за смъртта. Но мненията остават красноречиви.

    Колкото и възрастният да се притеснява да говори по тази тема, децата са устойчиви, те притежават способността да понасят всички чувства, които и големият човек понася- радост и скръб.

Децата трябва да са наясно какво се случва, защото са част от семейната система.  Смъртта при децата се възприема като изоставяне. Те ще изразяват траура с плач, тревожност, трудности в тоалетните навици, трудности в съня, изблици. 

При загуба на фигурата на привързаност- брат/сестра, майка/баща има дългосрочни последици за децата. Деца, които са загубили близък човек, често страдат от проблеми с концентрацията, умерена депресия, главоболие и други физически симптоми. Познавателното развитие също допринася за способността да се скърби.

Деца с незряло разбиране за смъртта понякога вярват, че мъртвият родител си е тръгнал по собствено желание. Затова малките деца имат нужда от повтаряни обяснения по каква причина някой е починал, а такава причина не е била, че родителят е ядосан. Те се нуждаят от любов, разбиране и подкрепа в своите етапи на скърбене. Кои са тези етапи?

И възрастният, и малкото дете преминават през няколко етапи на скърбене:

• Избягване- при научаване човек изпитва шок, следван от неверие.
• Конфронтация- когато човек се конфронтира с реалността на смъртта, скръбта е най- силна. Човек често изпитва тревожност, емоционални реакции като протест, гняв, фрустрация, изоставяне, копнеж по починалия. Конфронтацията, макар и трудна помага на човека да се справи с втората задача, а именно- да преработи болката от скръбта.
• Възстановяване- тук човек трябва да преодолее самотата. Според нова теория, наречена модел на двойния процес на справяне със загубата, ефективното справяне изисква хората да сее справят с емоционалните последици от загубата и обръщане на внимание на житейските промени.   

   По новините винаги разказват историите на смърт на дете и как това влияе на родителите, но няма толкова информация как смъртта на родител влияе на едно дете. А когато дете преживява смъртта на родител, травмата е огромна.

В момента чета книгата „Момчето, което беше отгледано като куче“, в която др. Брус Пери- детски психиатър и невролог разказва случаи на травмирани и малтретирани деца от неговата практика и как това влияе на тяхното развитие.

В една от историите става въпрос за тригодишно момиченце, което е било свидетел на убийството на своята майка. В продължение на 11 часа то е седяло с трупа на майка си. Въпросното момиче имало тежки проблеми със съня, било тревожно, имало агресивни изблици. Др. Пери започва терапия с нея много внимателно- в началото те само оцветяват заедно. На следващите срещи момичето прави възстановка на игра и кара доктора да свие колене и да сложи ръце зад гърба, сякаш е вързан. През това време момичето повтаря: „Това е добро. Може да ядеш това“.

Чрез тази игра, казва др. Пери, момичето контролира техните взаимоотношения по начин, по който това и позволява да степенува стреса. Нейният мозък я кара да създаде по- поносим модел на стрес, по- предвидимо преживяване, с което може да замести станалото и да го остави зад гърба си. След 10 сеанс има голямо подобрение- тя променя позата, в която иска да остане др. Пери.

  От психологична гледна точка смятам, че трябва да се подхожда много внимателно, с разбиране, подкрепа и любов към тези деца. В своите сеанси, др. Пери често използва допира и гушкането, ако детето може да го понесе. В терапевтичната работа може да се използва терапия с приказки, психодрама, оцветяване, стига да е съобразено с нуждите на детето. За смъртта дори и без травма трябва да се говори на детето, да му се пояснява, точно и ясно, а не темата да се избягва и детето да си представя всякакви сценарии.

Използвана литература

1. „Момчето, което беше отгледано като куче“ др. Брус Пери и Мая Салавиц

2. „Изследване на развитието през жизнения цикъл“ Лора Бърк